Пропускане към основното съдържание

До край света (Благодаря, А.)

Лети, малка птичко,
лети в небесата.
Лети, малка птичко,
забрави земята

Отправи се на път, дълъг безкраен

и не обръщай се, гледай към рая.
Лети, малка птичко, забрави за мене,
не ще тъжа аз, спомена в мен е. 

Че ти, малка птичко, си мойта душица,

моята обич и мойта искрица.
Ще те очерня аз, птичко,ако с мене останеш
и крилата ти бели на пепел ще станат.

Мечтите свои, птичко, следвай вдъхновено

че опора ти дават, подкрепят те нежно
и не отказвай се, ако ще пред пъкъла жарен
да трябва да спираш, да викаш, да жалиш.

И ако свраките гробни, черни, немили

изпречат ти се, злобни адкси и гнили, 
затрий ги ти, птичко, с твойта доброта
и светлината следвай до край света.  

Коментари

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

Само мисъл

Имаше крила, но нямаше понятие от високото. Имаше хриле, но също и страх от дълбокото. Пишеше поезия, но не можеше да чете. Композираше и музиката - но глух беше от дете. И от наука разбираше - но нямаше мисъл  И емоции от него извираха - без никакъв смисъл. . . Мисъл. Жеалание. Решителност. Действие. Постоянство. Успех.  . . Има крила и не се страхува да лети С хрилете си диша в дълбоки води. Поезия пише, чете, рецитира, Музикални прелюдии във всеки звук намира.  И мисълта му тече, по бързо Ниагара И любовта му дойде, без той да я кара.   .  

Подари ми приятелство

Подари ми нещо. Нещо скъпо за теб. Не кола или къща. За сърцето нещо. Та като го видя да ми се стопли душата. Какво ще ми подариш? Клонка от маслина? Лист от маточина? Камък от р...

Сън

Събудих се под едно дърво. Беше с широки листа и жълт цвят. Ухаеше прекрасно. Отне ми малко време да разпозная аромата. Липа. Тревата беше мека, тъмно зелена, сякаш току-що оформена. Наоколо имаше бекзрайна поляна, додето ти стигне погледът. И дървета - много липи. Ароматът във въздуха беше наситен, чак опияняващ.  Видях я да се приближава в далечината. Отначало блед силует с треперещи очертания, веещи се от лекия полъх. Приближи се и придоби цвят - оранжева. Рокля. Беше боса. Краката и стъпваха леко по земята, сякаш се носеше над нея като блага песен. И със себе си носеше един прекрасен дъх на канела. И ябълка. Сякаш беше Коледа, но през лятото. Още по-хубаво. Ръцете и се протегнаха към мен, посегна да ме вдигне. Подадох и ръка и усетих топлината и. Беше един от онези трепети, които те карат да настръхнеш и да провериш дали все още си в реалността.  Поведе ме през поляната. Странното е, че не обели нито дума. Само ходеше напред и ме държеше за ръка. От време на време се обр...