Днес бях на летището. Посрещах един приятел, който се прибираше от чужбина. Ще пиша за него (летището) и за това, как едно не особено голямо пространство обединява толкова любов.
Часът беше 18:00. Самолетът трябваше да кацне на Терминал 1 след не повече от час.
Слязох от спирката на автобус 84 пред сградата. Нямам много опит с летища (за жалост) и се насочих към върволицата от хора, която стоеше пред входа на стъклената планината. Нахлух през автоматичните врати (бяха от типа "постой малко отпред, пия кафето и отварям"). Пред мен се откри същински базар от упътващи табели, монитори, лелки и чичковци в еднакви униформи, от 2 до 7 членни семейства, любовници, приятели, домашни любимци и всичко, що пътува или има отношение със самолети.
За първи път влизах там. По принцип нямам проблем с ориентацията, но там се почуствах като ням прилеп в пещера. (В такива случаи винаги търсете голям надпис ИНФОРМАЦИЯ и намръщена лелка, която стои зад гишето под надписа.) Попитах на гишето за информация, къде трябва да чакам пристигащите.
- В другата сграда, господине, пише пристигаши с големи букви, няма как да не я видите!
...Разбира се, благоадрение на едноседмичния ми престой на палатка пред летището, бях запознат с всички сгради в диаметър от 127 метра.
Отдалечих се с неприязън от любезната госпожа с ореол на главата. Пак трябваше да премина през тълпата от хора отпред. Сякаш се беше увеличила с 2 майки, 2-ма бащи и 6 деца.
ПРИСТИГАЩИ. Уау, как съм го пропуснал!?! Таймс Ню Роман, големина 340.
Автоматична врата №2. Беше леко открехната, сякаш имаше повече пристигащи, отколкото заминаващи. Което е хубаво...
Прие ме. Вътре беше пусто. За място от около 80 кв. метра имаше стряскащо много бутки. Рент Ъ Кар, Екшчейндж Мъни Хиър!, Публик Транспорт Гайд, Фрий Интернет Аксес, Кофи Буут...И МОНИТОРИ. Цели четири от тях, сякаш за всяка посока на света - на където и да погледнеш, виждаш в колко часа ще пристигне полетът, който чакаш.
Взрях се в насрещния. Бързах. Претърсих списъка с феноменалния брой от 6 полета (напомня ми на LAX <3), които щяха да пристигнат до 00:00 часа на същия ден. Първи път. Втори път. На третия път открих търсения от мен полет. Беше на първо място... (признавам - не знаех, че Айндховен е в Холадния - ако господинът ми по География чете, нека не се сърди...много...). Очакваше за 18:55, вместо 18:40 - ДИЛЕЙД. Разбира се - ако някои самолет не се забави, просто няма да е той...
Та както казвах, беше пусто. А аз не знаех откъде трябва да пристигнат ПРИСТИГАЩИте, тъй като всичко изглеждаше еднакво НЕ като място, от което да дойдат група хора, излизаши от самолет. Насочих се към самотна жена, която седеше на метална плоскост с ширина около 4 см. на 29 см. от земята - а.к.а. "летищна пейка".
- Извинете, чакате ли някого?
Последва най- отчаяното Да, което бях чувал от доста време. Или чака от ранни зори или по някаква причина не иска ТОЗИ, който чака, да се върне.
-Знаете ли откъде трябва да се появят, защото нямам никаква идея?
Посочи ми нещо, изглеждащо като параван, пластмасов, само че от автоматични врати (№3), с матирани стъкла - от тези, през които виждаш само силуета.
-Благодаря Ви!
Седнах на т. нар. летищна пейка и зачаках. Не мога да кажа, че беше удобно чакане, тъй като пейката имаше навика да е неудобна през по-голямата част от времето.
18:20. До този момент бях забравил една моя лоша черта - нетърпението ми. Имах чувството, че бях на кандидатстудентски изпит за втори път - времето, в което чакаш да обяват темата по Биология.
За периода, в който чаках, бяха минали поне 2 ледени епохи, 1 метеорит беше ударил Земята, Тартара се отвори и се появи поне 1 нов вид (подводен) чрез дивергентна еволюция от синигер...
18:30. Фоайето започваше да се пълни. Навлязоха цялата гама от хора, които бихте очаквали на едно летище - бащи с деца, чакащи мама да се прибере, баби и дядовци, чакащи внучето и децата, мъже в костюми с фенси табели, на които бяха изписани странни имена (очевидно на важни чужденци), момичето с жаркия поглед, чакащо любовта на живота си...
Всеки от тези хора имаше нещо общо. Имахме нещо общо - тръпката от очаването. От тази тръпка, с която чакаш сутрин мама да направи закуска. Която те държи буден вечерта преди морето. И надеждата, която я съпътства. Надеждата, че ще бъде вкусна закуска, че ще си прекарате прекрасно на плажа...Че ще видиш стар приятел с нови очи.
Всички ние изпитвахме тази тръпка и тази надежда. Летището бе като едно от тези места, на които се събират хора с общи интереси - като Клубът на анонимните алкохолици...но не точно. Място, на което никой не обръщаше внимание на надеждата и тръпката на другия, защото беше вече превзет от своите.
18:55. Четири от шестте полета вече бяха пристигнали, но Автоматични врати №3 не се отваряха. Само се виждаше движение зад матираното стъкло... Като преди театър. Знаеш, че актьорите са зад кулисите, виждаш завесата да се мърда, но никой не излиза. Докато не се отвори!
Не, нямаше аплодисмети, но ръцете определено влязоха в действие - започнаха да се мятат лудо във въздуха, да се веят неконторлируемо с надеждата да бъдат забелязани от правилния човек, когото мечтаеха да прегърнат за пореден път.
Майките обхванаха децата си, сякаш ги виждат за първи и последен път. Разцелуваха ги. Разчувстваха се.
Дядото вдигна внучето си във въздуха, завъртя го, прегърна го.
Момичето пое в обятията си своята любов. Целуна го. Разплака се и не го пусна повече.
Младият мъж стисна здраво ръката на баща си и се просълзи. Взе тежкият куфар от ръцете на стареца и потеглиха заедно навън.
А аз чаках. Все още чаках. ( + още 1 ледена епоха и 2 Апокалипсиса). Всеки момент очаквах да зърна добрия приятел, когото не бях виждал от толкова време. В този момент се замислих, че всички тези хора, които чакаха, заедно с мен, са първото нещо, с което ПРСИТИГАЩИте ще се срещнат на родна земя. Мисълта се превърна в топло чувство. Ето го! Видях го! И моите ръце, сякаш автономни, започнаха да махат бурно, чак заподскачах. Разбрах, какво са преживели тези, чиито близки вече бяха пристиганали. Присъедих стопленото си сърце към техните. А мисълта ми беше само една - най-сетне си е вкъщи! И аз бях първото нещо, което видя на родна земя.
До днешния ден подценявах силата на летищата. Гледах на тях като обикновени стоманено-стъклено-бетонени постройки, цапнати в покрайнините на града, сякаш умишлено отлъчени от света, които имаха проста функция с още по-прост механизъм.
Е, човешко е да се греши. Важното е да поправим грешките си и да изчистим представите си.
До днешния ден не можех и да предположа колко сила се крие в тази постройка. Колко спомени от радост и тъга са запечатани между четирите и стени. И всичките безброй моменти на обич и омраза. На емоции.
Дали то ги чувства? Летището, имам предвид... Не знам и надали ще разбера.
Но хората определено ги чувстваха. И слава Богу.
Часът беше 18:00. Самолетът трябваше да кацне на Терминал 1 след не повече от час.
Слязох от спирката на автобус 84 пред сградата. Нямам много опит с летища (за жалост) и се насочих към върволицата от хора, която стоеше пред входа на стъклената планината. Нахлух през автоматичните врати (бяха от типа "постой малко отпред, пия кафето и отварям"). Пред мен се откри същински базар от упътващи табели, монитори, лелки и чичковци в еднакви униформи, от 2 до 7 членни семейства, любовници, приятели, домашни любимци и всичко, що пътува или има отношение със самолети.
За първи път влизах там. По принцип нямам проблем с ориентацията, но там се почуствах като ням прилеп в пещера. (В такива случаи винаги търсете голям надпис ИНФОРМАЦИЯ и намръщена лелка, която стои зад гишето под надписа.) Попитах на гишето за информация, къде трябва да чакам пристигащите.
- В другата сграда, господине, пише пристигаши с големи букви, няма как да не я видите!
...Разбира се, благоадрение на едноседмичния ми престой на палатка пред летището, бях запознат с всички сгради в диаметър от 127 метра.
Отдалечих се с неприязън от любезната госпожа с ореол на главата. Пак трябваше да премина през тълпата от хора отпред. Сякаш се беше увеличила с 2 майки, 2-ма бащи и 6 деца.
ПРИСТИГАЩИ. Уау, как съм го пропуснал!?! Таймс Ню Роман, големина 340.
Автоматична врата №2. Беше леко открехната, сякаш имаше повече пристигащи, отколкото заминаващи. Което е хубаво...
Прие ме. Вътре беше пусто. За място от около 80 кв. метра имаше стряскащо много бутки. Рент Ъ Кар, Екшчейндж Мъни Хиър!, Публик Транспорт Гайд, Фрий Интернет Аксес, Кофи Буут...И МОНИТОРИ. Цели четири от тях, сякаш за всяка посока на света - на където и да погледнеш, виждаш в колко часа ще пристигне полетът, който чакаш.
Взрях се в насрещния. Бързах. Претърсих списъка с феноменалния брой от 6 полета (напомня ми на LAX <3), които щяха да пристигнат до 00:00 часа на същия ден. Първи път. Втори път. На третия път открих търсения от мен полет. Беше на първо място... (признавам - не знаех, че Айндховен е в Холадния - ако господинът ми по География чете, нека не се сърди...много...). Очакваше за 18:55, вместо 18:40 - ДИЛЕЙД. Разбира се - ако някои самолет не се забави, просто няма да е той...
Та както казвах, беше пусто. А аз не знаех откъде трябва да пристигнат ПРИСТИГАЩИте, тъй като всичко изглеждаше еднакво НЕ като място, от което да дойдат група хора, излизаши от самолет. Насочих се към самотна жена, която седеше на метална плоскост с ширина около 4 см. на 29 см. от земята - а.к.а. "летищна пейка".
- Извинете, чакате ли някого?
Последва най- отчаяното Да, което бях чувал от доста време. Или чака от ранни зори или по някаква причина не иска ТОЗИ, който чака, да се върне.
-Знаете ли откъде трябва да се появят, защото нямам никаква идея?
Посочи ми нещо, изглеждащо като параван, пластмасов, само че от автоматични врати (№3), с матирани стъкла - от тези, през които виждаш само силуета.
-Благодаря Ви!
Седнах на т. нар. летищна пейка и зачаках. Не мога да кажа, че беше удобно чакане, тъй като пейката имаше навика да е неудобна през по-голямата част от времето.
18:20. До този момент бях забравил една моя лоша черта - нетърпението ми. Имах чувството, че бях на кандидатстудентски изпит за втори път - времето, в което чакаш да обяват темата по Биология.
За периода, в който чаках, бяха минали поне 2 ледени епохи, 1 метеорит беше ударил Земята, Тартара се отвори и се появи поне 1 нов вид (подводен) чрез дивергентна еволюция от синигер...
18:30. Фоайето започваше да се пълни. Навлязоха цялата гама от хора, които бихте очаквали на едно летище - бащи с деца, чакащи мама да се прибере, баби и дядовци, чакащи внучето и децата, мъже в костюми с фенси табели, на които бяха изписани странни имена (очевидно на важни чужденци), момичето с жаркия поглед, чакащо любовта на живота си...
Всеки от тези хора имаше нещо общо. Имахме нещо общо - тръпката от очаването. От тази тръпка, с която чакаш сутрин мама да направи закуска. Която те държи буден вечерта преди морето. И надеждата, която я съпътства. Надеждата, че ще бъде вкусна закуска, че ще си прекарате прекрасно на плажа...Че ще видиш стар приятел с нови очи.
Всички ние изпитвахме тази тръпка и тази надежда. Летището бе като едно от тези места, на които се събират хора с общи интереси - като Клубът на анонимните алкохолици...но не точно. Място, на което никой не обръщаше внимание на надеждата и тръпката на другия, защото беше вече превзет от своите.
18:55. Четири от шестте полета вече бяха пристигнали, но Автоматични врати №3 не се отваряха. Само се виждаше движение зад матираното стъкло... Като преди театър. Знаеш, че актьорите са зад кулисите, виждаш завесата да се мърда, но никой не излиза. Докато не се отвори!
Не, нямаше аплодисмети, но ръцете определено влязоха в действие - започнаха да се мятат лудо във въздуха, да се веят неконторлируемо с надеждата да бъдат забелязани от правилния човек, когото мечтаеха да прегърнат за пореден път.
Майките обхванаха децата си, сякаш ги виждат за първи и последен път. Разцелуваха ги. Разчувстваха се.
Дядото вдигна внучето си във въздуха, завъртя го, прегърна го.
Момичето пое в обятията си своята любов. Целуна го. Разплака се и не го пусна повече.
Младият мъж стисна здраво ръката на баща си и се просълзи. Взе тежкият куфар от ръцете на стареца и потеглиха заедно навън.
А аз чаках. Все още чаках. ( + още 1 ледена епоха и 2 Апокалипсиса). Всеки момент очаквах да зърна добрия приятел, когото не бях виждал от толкова време. В този момент се замислих, че всички тези хора, които чакаха, заедно с мен, са първото нещо, с което ПРСИТИГАЩИте ще се срещнат на родна земя. Мисълта се превърна в топло чувство. Ето го! Видях го! И моите ръце, сякаш автономни, започнаха да махат бурно, чак заподскачах. Разбрах, какво са преживели тези, чиито близки вече бяха пристиганали. Присъедих стопленото си сърце към техните. А мисълта ми беше само една - най-сетне си е вкъщи! И аз бях първото нещо, което видя на родна земя.
До днешния ден подценявах силата на летищата. Гледах на тях като обикновени стоманено-стъклено-бетонени постройки, цапнати в покрайнините на града, сякаш умишлено отлъчени от света, които имаха проста функция с още по-прост механизъм.
Е, човешко е да се греши. Важното е да поправим грешките си и да изчистим представите си.
До днешния ден не можех и да предположа колко сила се крие в тази постройка. Колко спомени от радост и тъга са запечатани между четирите и стени. И всичките безброй моменти на обич и омраза. На емоции.
Дали то ги чувства? Летището, имам предвид... Не знам и надали ще разбера.
Но хората определено ги чувстваха. И слава Богу.
Коментари
Публикуване на коментар