Слънцето беше ниско. Толкова ниско, че рисуваше по Земята със своите милиарди четки. А тя имаше гъдел и се смееше ли, смееше- тих, приглушен кикот, мек звън, който се рееше до небосвода. Слънцето беше добър художник. И тревите го харесваха. Големи кокони бяха, стрък от стрък по-хубави. И се люлееха от смеха на Земята, танцуваха нежен танц, клатеха се безгрижно. И дърветата го гледаха с почест, че дори го стигаха. Първи тях докосваха неговите четки, за много важни се имаха, та чак парадираха, размахвайки короните си напред-назад и стенейки от радост, че са любимите деца на залеза. Планината им се смееше, задето си бяха повярвали толкова. Разбира се че тя, могъщата, е първото дете на залеза. Първото и последното. Нея докосва постоянно, гали я, милва я вечно. И на отиване нея целува последна и я оставя с пламтяща надежда до утре.
И си отиваше от тях.
И те тъжаха, като си тръгнеше. Тревите все още се виеха, но от мъка. Дърветата продължаваха да играят, но в ридания, а планината - каменната кралица, не отрони и сълза. Че от толкова лета я има на таз Земя и знае, че утре всемогъщият художник пак ще дойде. И ще огрее света.
А то, Слънцето, продължаваше да тича. И тича, и тича. Гонеше я. Знаеше, че никога няма да я стигне, но я обичаше от зората на времето. И Луната го гонеше и знаеше, че нямаше да го стигне. И взаимно се гонеха. Търкаляха се по една невидима ос, с еднаква скорост, с еднакво желание да се стигнат, но уви не позволяваше. Кой? И те не знаеха. Но не им трябеаше. Стигаше им да знаят, че единият непрестанно е зад другия. И пред него. И се обичаха вечно.
А тревите...Какво разбират, тия треви, само се клатят безцелно...
И си отиваше от тях.
И те тъжаха, като си тръгнеше. Тревите все още се виеха, но от мъка. Дърветата продължаваха да играят, но в ридания, а планината - каменната кралица, не отрони и сълза. Че от толкова лета я има на таз Земя и знае, че утре всемогъщият художник пак ще дойде. И ще огрее света.
А то, Слънцето, продължаваше да тича. И тича, и тича. Гонеше я. Знаеше, че никога няма да я стигне, но я обичаше от зората на времето. И Луната го гонеше и знаеше, че нямаше да го стигне. И взаимно се гонеха. Търкаляха се по една невидима ос, с еднаква скорост, с еднакво желание да се стигнат, но уви не позволяваше. Кой? И те не знаеха. Но не им трябеаше. Стигаше им да знаят, че единият непрестанно е зад другия. И пред него. И се обичаха вечно.
А тревите...Какво разбират, тия треви, само се клатят безцелно...
Коментари
Публикуване на коментар