Dreamer's End.

Чуваш ли ми душата? Не е трудно, стига да слушаш. Слушаш ли? Да чуеш как плаче, ликува, крещи. Да чуеш как потъва в болка,  и се издига в наслада.  Или и ти като другите врани, само ще я гледаш отстрани  и ще я дърпаш надолу и ще се радваш, докато почернява? Може и да я чуваш.  Намерих те най-сетне.  Къде беше толкова време?  Не знам какво е да ми чуват душата. Самият аз не я чувам понякога. Как звучи? Опиши ми я, моля те! ... Май не звучи така.  Нея ли описваш? Или себе си. Нейното отражение в твоята.  Не ми чуваш душата. ... Чуваш ми душата? Опиши ми...не ми описвай. Само я слушай. Стой до мене и я слушай тихо. Сега и аз ти чувам душата. Ще стоя до тебе и ще я слушам тихо.

Събудих се под едно дърво. Беше с широки листа и жълт цвят. Ухаеше прекрасно. Отне ми малко време да разпозная аромата. Липа. Тревата беше мека, тъмно зелена, сякаш току-що оформена. Наоколо имаше бекзрайна поляна, додето ти стигне погледът. И дървета - много липи. Ароматът във въздуха беше наситен, чак опияняващ.  Видях я да се приближава в далечината. Отначало блед силует с треперещи очертания, веещи се от лекия полъх. Приближи се и придоби цвят - оранжева. Рокля. Беше боса. Краката и стъпваха леко по земята, сякаш се носеше над нея като блага песен. И със себе си носеше един прекрасен дъх на канела. И ябълка. Сякаш беше Коледа, но през лятото. Още по-хубаво. Ръцете и се протегнаха към мен, посегна да ме вдигне. Подадох и ръка и усетих топлината и. Беше един от онези трепети, които те карат да настръхнеш и да провериш дали все още си в реалността.  Поведе ме през поляната. Странното е, че не обели нито дума. Само ходеше напред и ме държеше за ръка. От време на време се обръщаще и м

Подари ми нещо. Нещо скъпо за теб. Не кола или къща. За сърцето нещо. Та като го видя да ми се стопли душата. Какво ще ми подариш? Клонка от маслина? Лист от маточина? Камък от реката? Не ме интересува. Искам само да е бижу за сърцето, Да го краси, че е почерняло от неволи. Не мога да го видя? Още по-добре... Ще ти подаря нещо. Нещо скъпо за мен. Мое е. Давам го, но не на всеки. Но на теб ще ти го подаря. Не искам нищо в замяна. Но обещай, че ще ми го пазиш, че ми остана малко. Готово. Твое е. Моето (вече твое) приятелство. Подарих ти го. Усещаш ли го? Рамото, на което да плачеш, когато светът е срещу теб. Гърдите, на които да се облегнеш, когато твоите ти тежат. Желанието, с което ми се обаждаш, за да чуеш как съм. Хайде, подръж го малко и ти. Няма да си го взимам още. Не искам . Не ме карай.

Днес бях на летището. Посрещах един приятел, който се прибираше от чужбина. Ще пиша за него (летището) и за това, как едно не особено голямо пространство обединява толкова любов.  Часът беше 18:00. Самолетът трябваше да кацне на Терминал 1 след не повече от час.  Слязох от спирката на автобус 84 пред сградата. Нямам много опит с летища (за жалост) и се насочих към върволицата от хора, която стоеше пред входа на стъклената планината. Нахлух през автоматичните врати (бяха от типа "постой малко отпред, пия кафето и отварям"). Пред мен се откри същински базар от упътващи табели, монитори, лелки и чичковци в еднакви униформи, от 2 до 7 членни семейства, любовници, приятели, домашни любимци и всичко, що пътува или има отношение със самолети.  За първи път влизах там. По принцип нямам проблем с ориентацията, но там се почуствах като ням прилеп в пещера. (В такива случаи винаги търсете голям надпис ИНФОРМАЦИЯ и намръщена лелка, която стои зад гишето под надписа.) Попитах на гишето

Лети, малка птичко, лети в небесата. Лети, малка птичко, забрави земята Отправи се на път, дълъг безкраен и не обръщай се, гледай към рая. Лети, малка птичко, забрави за мене, не ще тъжа аз, спомена в мен е.  Че ти, малка птичко, си мойта душица, моята обич и мойта искрица. Ще те очерня аз, птичко,ако с мене останеш и крилата ти бели на пепел ще станат. Мечтите свои, птичко, следвай вдъхновено че опора ти дават, подкрепят те нежно и не отказвай се, ако ще пред пъкъла жарен да трябва да спираш, да викаш, да жалиш. И ако свраките гробни, черни, немили изпречат ти се, злобни адкси и гнили,  затрий ги ти, птичко, с твойта доброта и светлината следвай до край света.  

Надежда.  Болка Надежда.  Болка.  Надежда.  Щастие...?   Болка.  Няма надежда.  Изгасна завинаги, Време и беше Тъй често болката я гонеше И и омръзна да идва вече.  Щастието даже веднъж  я повика, ала тя отказа Беше сърдита.   Кой ли да я повика? Трепетът даже веднъж я повика "Не! Аз съм сърдита! " Любовта появи се.  И тя я извика.  Надежда помисли, обмисли Прибра се обратно  В затоплено жилище  Уютно и свито. От Любовта обзаведено.  Живя доста, спокойно  С Любов вече разбираха се двете Ала появи се изведнъж Болка. "пак ще си тръгна..." Скараха се с Любов, Задето избяга и я остави.   Надежда пак остана тъй немощна и слаба. Изгонена беше. И пак Болка.  Болка.  Болка.   Няма Надежда.

Светът загива. Континент по континент. Държава по държава. Град по град...  Кого ли не бяхме? Още преди социалната мрежа.  В началото на века бяхме Ню Йорк и Москва. По- късно Мадрид и Лондон. Бургас и Бостън. Скоро Париж и Брюксел.А снощи и Истанбул.  Ама че ирония. В основата на Света е т. нар. човечество. И човек да го почерни. Хора. Много хора, цели групи, непознаващи човечността. Става доста иронично.  И аз съм човек. Трябва ли да ме е срам да се нарека човек, щом тези от моя вид са тъй жестоки? Безскрупулни, престъпни, неморални, сурови, зли. Жалки.  Водят се непрестанни битки за фалшиви идеали, погрешни идоли, сбъркана религия.  Атентат по атентат. Зло след зло. До кога?  Светът е малък, човеко. Убий още двама-трима и ще останеш сам. И тогава какво? Ще убиеш себе си? Ще се провъзгласиш за цар на залчиен народ? Ще властваш над нищото. Със своята религия, вярвания, принципи. За чие благо? Твоето? Ничие друго не остана.  Такива дълбоки чувства се изразяват трудно. Чувства о

Слънцето беше ниско. Толкова ниско, че рисуваше по Земята със своите милиарди четки. А тя имаше гъдел и се смееше ли, смееше- тих, приглушен кикот, мек звън, който се рееше до небосвода. Слънцето беше добър художник. И тревите го харесваха. Големи кокони бяха, стрък от стрък по-хубави. И се люлееха от смеха на Земята, танцуваха нежен танц, клатеха се безгрижно. И дърветата го гледаха с почест, че дори го стигаха. Първи тях докосваха неговите четки, за много важни се имаха, та чак парадираха, размахвайки короните си напред-назад и стенейки от радост, че са любимите деца на залеза. Планината им се смееше, задето си бяха повярвали толкова. Разбира се че тя, могъщата, е първото дете на залеза. Първото и последното. Нея докосва постоянно, гали я, милва я вечно. И на отиване нея целува последна и я оставя с пламтяща надежда до утре. И си отиваше от тях. И те тъжаха, като си тръгнеше. Тревите все още се виеха, но от мъка. Дърветата продължаваха да играят, но в ридания, а планината - каменна