Събудих се под едно дърво. Беше с широки листа и жълт цвят. Ухаеше прекрасно. Отне ми малко време да разпозная аромата. Липа. Тревата беше мека, тъмно зелена, сякаш току-що оформена. Наоколо имаше бекзрайна поляна, додето ти стигне погледът. И дървета - много липи. Ароматът във въздуха беше наситен, чак опияняващ.
Видях я да се приближава в далечината. Отначало блед силует с треперещи очертания, веещи се от лекия полъх. Приближи се и придоби цвят - оранжева. Рокля. Беше боса. Краката и стъпваха леко по земята, сякаш се носеше над нея като блага песен. И със себе си носеше един прекрасен дъх на канела. И ябълка. Сякаш беше Коледа, но през лятото. Още по-хубаво. Ръцете и се протегнаха към мен, посегна да ме вдигне. Подадох и ръка и усетих топлината и. Беше един от онези трепети, които те карат да настръхнеш и да провериш дали все още си в реалността.
Поведе ме през поляната. Странното е, че не обели нито дума. Само ходеше напред и ме държеше за ръка. От време на време се обръщаще и ми се усмихваше. Имаше прекрасна усмивка. Докато я гледаш се опитваш да не мигаш, за да не изгубиш дори частица то времето на блаженство. И очите и. Тези омайни кафяви очи. Почти черни. Като те погледне усещаш как всяко едно черно ъгълче в душата ти се опитва да се скрие от зоркия и поглед, но не успява. И вижда до дъното на безкрайния Тартар, който вирее в теб. И сякаш го осветява. Превръща го в светъл и небесен кът, в който самата тя се загнездва и живее там вечно.
A косата и... Самоволният тъмен кестен, който не се подчинява на законите на природата. Пред очите ти е. Закрива тревата, дърветата, небето, земята, слънцето. Не виждаш нищо друго. И не искаш. Дългите кичури танцуват с вятъра прекрасен валс. И твоите очи са тяхната публика, която ликува при всяка танцова стъпка.
И сърцето ти е в хармония с цялата и същност. Сякаш е там, в теб. Но не е там. А е в нея. Тя го държи при нейното. Толкова близо, че се сливат и става едно. И твое и нейно. И бие в такт с времето на Вселената. До края на битието.
Събудих се. Грееше се жарко слънце. В стаяте беше топло. А споменът за нея - пресен.
Видях я да се приближава в далечината. Отначало блед силует с треперещи очертания, веещи се от лекия полъх. Приближи се и придоби цвят - оранжева. Рокля. Беше боса. Краката и стъпваха леко по земята, сякаш се носеше над нея като блага песен. И със себе си носеше един прекрасен дъх на канела. И ябълка. Сякаш беше Коледа, но през лятото. Още по-хубаво. Ръцете и се протегнаха към мен, посегна да ме вдигне. Подадох и ръка и усетих топлината и. Беше един от онези трепети, които те карат да настръхнеш и да провериш дали все още си в реалността.
Поведе ме през поляната. Странното е, че не обели нито дума. Само ходеше напред и ме държеше за ръка. От време на време се обръщаще и ми се усмихваше. Имаше прекрасна усмивка. Докато я гледаш се опитваш да не мигаш, за да не изгубиш дори частица то времето на блаженство. И очите и. Тези омайни кафяви очи. Почти черни. Като те погледне усещаш как всяко едно черно ъгълче в душата ти се опитва да се скрие от зоркия и поглед, но не успява. И вижда до дъното на безкрайния Тартар, който вирее в теб. И сякаш го осветява. Превръща го в светъл и небесен кът, в който самата тя се загнездва и живее там вечно.
A косата и... Самоволният тъмен кестен, който не се подчинява на законите на природата. Пред очите ти е. Закрива тревата, дърветата, небето, земята, слънцето. Не виждаш нищо друго. И не искаш. Дългите кичури танцуват с вятъра прекрасен валс. И твоите очи са тяхната публика, която ликува при всяка танцова стъпка.
И сърцето ти е в хармония с цялата и същност. Сякаш е там, в теб. Но не е там. А е в нея. Тя го държи при нейното. Толкова близо, че се сливат и става едно. И твое и нейно. И бие в такт с времето на Вселената. До края на битието.
Събудих се. Грееше се жарко слънце. В стаяте беше топло. А споменът за нея - пресен.
Коментари
Публикуване на коментар