Пропускане към основното съдържание

Етюд при Залез

Слънцето беше ниско. Толкова ниско, че рисуваше по Земята със своите милиарди четки. А тя имаше гъдел и се смееше ли, смееше- тих, приглушен кикот, мек звън, който се рееше до небосвода. Слънцето беше добър художник. И тревите го харесваха. Големи кокони бяха, стрък от стрък по-хубави. И се люлееха от смеха на Земята, танцуваха нежен танц, клатеха се безгрижно. И дърветата го гледаха с почест, че дори го стигаха. Първи тях докосваха неговите четки, за много важни се имаха, та чак парадираха, размахвайки короните си напред-назад и стенейки от радост, че са любимите деца на залеза. Планината им се смееше, задето си бяха повярвали толкова. Разбира се че тя, могъщата, е първото дете на залеза. Първото и последното. Нея докосва постоянно, гали я, милва я вечно. И на отиване нея целува последна и я оставя с пламтяща надежда до утре.
И си отиваше от тях.
И те тъжаха, като си тръгнеше. Тревите все още се виеха, но от мъка. Дърветата продължаваха да играят, но в ридания, а планината - каменната кралица, не отрони и сълза. Че от толкова лета я има на таз Земя и знае, че утре всемогъщият художник пак ще дойде. И ще огрее света.
А то, Слънцето, продължаваше да тича. И тича, и тича. Гонеше я. Знаеше, че никога няма да я стигне, но я обичаше от зората на времето. И Луната го гонеше и знаеше, че нямаше да го стигне. И взаимно се гонеха. Търкаляха се по една невидима ос, с еднаква скорост, с еднакво желание да се стигнат, но уви не позволяваше. Кой? И те не знаеха. Но не им трябеаше. Стигаше им да знаят, че единият непрестанно е зад другия. И пред него. И се обичаха вечно. 
А тревите...Какво разбират, тия треви, само се клатят безцелно...

Коментари

Популярни публикации от този блог

Дървото с некролозите

Представете си ако по вас лепяха некролози. Нямаше да ви е много приятно. Но явно само по дърветата се лепят, не по хора. Забелязала съм обаче, че когато някое дърво загине, не лепят негов некролог на човек. Може би защото сме доста повече от вас, така че си оставам с надеждата, че когато станем по-малко, ще започнете да тъжите и за нас. Засегната ли трябва да се чувствам? Не се имам за нещо по-малко от вас. Че дори мириша толкова по-добре от някои. Но разбира се съм само една неподвижна, бездушна липа. И когато някои от вас загине (мили боже, толкова сте мимолетни вие хората) – мен ме боли. Предполагам знаете, че има доста по-безболезнени неща от това да ви се забие габърче някъде по стъблото…ъм, тялото. Или пирон!!! В най-добрите случаи усещам само две боцкания, но често са по четири.  Боц, боц (боц, боц). Не дай си боже да вземе някое да падне и каквито сте точни, вземете, че не уцелите дупката и направите нова. След боцканията, винаги виждам едно и също. Сякаш стоите няк...

Лаконичност

Подписа се с един от онези химикали,  които не се трият, дори със синьото  на гумичката. Върху онази хартия,  която не мога да рециклирам. И колкото и кореткор да слагам,  подписът ще стои отдолу.  Само мога да го прибера дълбоко, в онова чекмедже, за което дори аз нямам ключ.  Надявайки се да запазя само онези спомени,  в които пишеше със синьо,  а не с червено. Много лаконичен подпис.  А разказва цяла история.   Е. 

Само мисъл

Имаше крила, но нямаше понятие от високото. Имаше хриле, но също и страх от дълбокото. Пишеше поезия, но не можеше да чете. Композираше и музиката - но глух беше от дете. И от наука разбираше - но нямаше мисъл  И емоции от него извираха - без никакъв смисъл. . . Мисъл. Жеалание. Решителност. Действие. Постоянство. Успех.  . . Има крила и не се страхува да лети С хрилете си диша в дълбоки води. Поезия пише, чете, рецитира, Музикални прелюдии във всеки звук намира.  И мисълта му тече, по бързо Ниагара И любовта му дойде, без той да я кара.   .