Дървото с некролозите

Представете си ако по вас лепяха некролози. Нямаше да ви е много приятно. Но явно само по дърветата се лепят, не по хора. Забелязала съм обаче, че когато някое дърво загине, не лепят негов некролог на човек. Може би защото сме доста повече от вас, така че си оставам с надеждата, че когато станем по-малко, ще започнете да тъжите и за нас. Засегната ли трябва да се чувствам? Не се имам за нещо по-малко от вас. Че дори мириша толкова по-добре от някои. Но разбира се съм само една неподвижна, бездушна липа.

И когато някои от вас загине (мили боже, толкова сте мимолетни вие хората) – мен ме боли. Предполагам знаете, че има доста по-безболезнени неща от това да ви се забие габърче някъде по стъблото…ъм, тялото. Или пирон!!! В най-добрите случаи усещам само две боцкания, но често са по четири.  Боц, боц (боц, боц). Не дай си боже да вземе някое да падне и каквито сте точни, вземете, че не уцелите дупката и направите нова.

След боцканията, винаги виждам едно и също. Сякаш стоите няколко секунди пред некролога и го гледате и тогава забелязвам тъгата в очите ви. Реална, примална тъга, която лежи в спомените на земята от хилядолетия. Вашите прародители са я чувствали, може би това ви свързва с тях. Определено не габърчетата, те не са имали такива, поне доколкото Майка си спомня.

 После се отдалечавате бавно, неотделяйки очи от скръбната черно-бяла картина на този, когото няма да видите другаде.  

И той остава с мен завинаги. И на хартията и в корените ми, които са свързани с цялата земя. А аз какво да правя – тъжа с вас…от вашата болка и от тази от габърчетата. Нали съм просто една липа… 

                                                           п.с.: Много моля за некролог някога,                                                                                         искам и аз да видя какво е.