Пропускане към основното съдържание

Светът загива

Светът загива. Континент по континент. Държава по държава. Град по град... 
Кого ли не бяхме? Още преди социалната мрежа. 
В началото на века бяхме Ню Йорк и Москва. По- късно Мадрид и Лондон. Бургас и Бостън. Скоро Париж и Брюксел.А снощи и Истанбул. 
Ама че ирония. В основата на Света е т. нар. човечество. И човек да го почерни. Хора. Много хора, цели групи, непознаващи човечността. Става доста иронично. 
И аз съм човек. Трябва ли да ме е срам да се нарека човек, щом тези от моя вид са тъй жестоки? Безскрупулни, престъпни, неморални, сурови, зли. Жалки. 
Водят се непрестанни битки за фалшиви идеали, погрешни идоли, сбъркана религия. 
Атентат по атентат. Зло след зло. До кога? 
Светът е малък, човеко. Убий още двама-трима и ще останеш сам. И тогава какво? Ще убиеш себе си? Ще се провъзгласиш за цар на залчиен народ? Ще властваш над нищото. Със своята религия, вярвания, принципи. За чие благо? Твоето? Ничие друго не остана. 
Такива дълбоки чувства се изразяват трудно. Чувства отпреди 250 хиляди години. От появата на разумния човек. Който след 250 хиляди години унищожава собствения си вид. 
Иронията стана прекално голяма, а болката в душата не затихва. 
Не се погубвай, човеко. Само ти остана...

Коментари

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

Дървото с некролозите

Представете си ако по вас лепяха некролози. Нямаше да ви е много приятно. Но явно само по дърветата се лепят, не по хора. Забелязала съм обаче, че когато някое дърво загине, не лепят негов некролог на човек. Може би защото сме доста повече от вас, така че си оставам с надеждата, че когато станем по-малко, ще започнете да тъжите и за нас. Засегната ли трябва да се чувствам? Не се имам за нещо по-малко от вас. Че дори мириша толкова по-добре от някои. Но разбира се съм само една неподвижна, бездушна липа. И когато някои от вас загине (мили боже, толкова сте мимолетни вие хората) – мен ме боли. Предполагам знаете, че има доста по-безболезнени неща от това да ви се забие габърче някъде по стъблото…ъм, тялото. Или пирон!!! В най-добрите случаи усещам само две боцкания, но често са по четири.  Боц, боц (боц, боц). Не дай си боже да вземе някое да падне и каквито сте точни, вземете, че не уцелите дупката и направите нова. След боцканията, винаги виждам едно и също. Сякаш стоите няк...
Публикуване на коментар
Прочетете още

Лаконичност

Подписа се с един от онези химикали,  които не се трият, дори със синьото  на гумичката. Върху онази хартия,  която не мога да рециклирам. И колкото и кореткор да слагам,  подписът ще стои отдолу.  Само мога да го прибера дълбоко, в онова чекмедже, за което дори аз нямам ключ.  Надявайки се да запазя само онези спомени,  в които пишеше със синьо,  а не с червено. Много лаконичен подпис.  А разказва цяла история.   Е. 
Публикуване на коментар
Прочетете още

Само мисъл

Имаше крила, но нямаше понятие от високото. Имаше хриле, но също и страх от дълбокото. Пишеше поезия, но не можеше да чете. Композираше и музиката - но глух беше от дете. И от наука разбираше - но нямаше мисъл  И емоции от него извираха - без никакъв смисъл. . . Мисъл. Жеалание. Решителност. Действие. Постоянство. Успех.  . . Има крила и не се страхува да лети С хрилете си диша в дълбоки води. Поезия пише, чете, рецитира, Музикални прелюдии във всеки звук намира.  И мисълта му тече, по бързо Ниагара И любовта му дойде, без той да я кара.   .  
Публикуване на коментар
Прочетете още