Лаконичност

Подписа се с един от онези химикали,
които не се трият,
дори със синьото на гумичката.
Върху онази хартия,
която не мога да рециклирам.
И колкото и кореткор да слагам,
подписът ще стои отдолу.
Само мога да го прибера дълбоко,
в онова чекмедже, за което дори аз нямам
ключ.
Надявайки се да запазя само онези спомени,
в които пишеше със синьо,
а не с червено.
Много лаконичен подпис.
А разказва цяла история.

Е.

Коментари

Дървото с некролозите

Представете си ако по вас лепяха некролози. Нямаше да ви е много приятно. Но явно само по дърветата се лепят, не по хора. Забелязала съм обаче, че когато някое дърво загине, не лепят негов некролог на човек. Може би защото сме доста повече от вас, така че си оставам с надеждата, че когато станем по-малко, ще започнете да тъжите и за нас. Засегната ли трябва да се чувствам? Не се имам за нещо по-малко от вас. Че дори мириша толкова по-добре от някои. Но разбира се съм само една неподвижна, бездушна липа. И когато някои от вас загине (мили боже, толкова сте мимолетни вие хората) – мен ме боли. Предполагам знаете, че има доста по-безболезнени неща от това да ви се забие габърче някъде по стъблото…ъм, тялото. Или пирон!!! В най-добрите случаи усещам само две боцкания, но често са по четири. Боц, боц (боц, боц). Не дай си боже да вземе някое да падне и каквито сте точни, вземете, че не уцелите дупката и направите нова. След боцканията, винаги виждам едно и също. Сякаш стоите няколко

Прочетете още

Сън

Събудих се под едно дърво. Беше с широки листа и жълт цвят. Ухаеше прекрасно. Отне ми малко време да разпозная аромата. Липа. Тревата беше мека, тъмно зелена, сякаш току-що оформена. Наоколо имаше бекзрайна поляна, додето ти стигне погледът. И дървета - много липи. Ароматът във въздуха беше наситен, чак опияняващ. Видях я да се приближава в далечината. Отначало блед силует с треперещи очертания, веещи се от лекия полъх. Приближи се и придоби цвят - оранжева. Рокля. Беше боса. Краката и стъпваха леко по земята, сякаш се носеше над нея като блага песен. И със себе си носеше един прекрасен дъх на канела. И ябълка. Сякаш беше Коледа, но през лятото. Още по-хубаво. Ръцете и се протегнаха към мен, посегна да ме вдигне. Подадох и ръка и усетих топлината и. Беше един от онези трепети, които те карат да настръхнеш и да провериш дали все още си в реалността. Поведе ме през поляната. Странното е, че не обели нито дума. Само ходеше напред и ме държеше за ръка. От време на време се обръщаще и м

Прочетете още

Гръмоотвод

Реех се често, само в бури. И трещях. И гърмях. В небето, като огнена птица, избягала от гнездото. Без път, без посока. Високо. Без мисъл, без блян. Уплашен от собствена мъка. Аз съм мълния. А ти си гръмоотвод. Р.

Прочетете още

Dreamer's End.

Търсене в този блог